Какво следва да имаме предвид, когато говорим за нея.
Рентиерство, стремеж към облага или rent-seeking
В стопански смисъл рентата (от латинския глагол reddere през вулгарно-латинския rendere – възстановявам, връщам си обратно онова, което съм дал) е онова, което собственикът на някакъв ресурс получава като излишък над своите алтернативни разходи. Съществуват и като че ли ренти – например монополна рента – които са произлизат от дадено обществено положение. Това положение позволява да се разполага (в икономически план) с дадена и/или фиксирана част от значим за обществото продукт. Когато неговата легитимност (т.е. вярата, че е придобито по право и достойнство, че е приемливо) се поставя под въпрос, оспорена е и правотата на събирането на съответната рента.
Търсенето на такова обществено положение е стремеж към облага от самото положение. Обществото схваща това положение като придобито по право (легитимно), когато забрави предисторията на придобиването. Стремежът към облага е почти същият феномен нещо като стремежът към печалба. Рентиерството, т.е. разполагането с обществено положение, което позволява събирането на рента, подтиска навлизането на други в същата позиция. Затова рентата оказва влияние върху производството. Икономиката взема нещо срещу временната рента – повече или по-малко стоки и услуги. Търсенето на изключителни права върху значим ресурс е естествено. То е мотивирано от очакваните изгоди от пренагаждането на правата (на собственост), което би позволило на търсещия да събира съответната рента. Този мотив поражда съревнование, разходите за което при определени условия (например скъпа информация) надвишават настоящата стойност на търсената рента.
Най-резултатния начин да се установи монополна рента е да се прокара закон или правителствена разпоредба, която ограничава производството или лицензира навлизането в дадена стопанска област. Тъй като хората и фирмите търсят от правителството облаги за работата си в дадена област, групата, добила надмощие, го утвърждава с някакъв закон или с неформална уговорка. Затова в политически смисъл търсенето на облага се определя като опит на хората да увеличат личното си благосъстояние за сметка на нетното благосъстояние на общността.
Не е задължително да се намества правителството, за да има стремеж към облага. Частните споразумения да се фиксират цените на дадени стоки и услуги или да се блокира навлизането на други в дадена делова област, са чист почин за такова стопанско поведение. В условията на представителна демокрация тези споразумения рано или късно опират до “помощта” на правителството. Затова се смята, че тъкмо правителствата са най-често срещания (най-видимия) случай на обществено положение, което се стреми към нестопански, като че ли ренти. Т.е. търсенето на облаги е общественият разход за дейността на правителството.
Това описание позволява относително рационално да се обяснява поведението на обществени групи с особен интерес, на законодатели, на администрация, на избиратели и стопански деятели.
Стремежът към печалба, както и стремежът към облага, са елементи на състезателен процес, подчиняващ се на стимулите печалба и загуба. Разликата между двете е в “източниците на мотивация”. В пазарни условия потенциалните печалби идват от прираста на стойността, създадена от предприемачите, които съвместяват в нови комбинации наличните ресурси и отговарят на нови изисквания на търсенето. В непазарен контекст там, където господства стремежът към облага, няма прираст на стойността. Вместо това общественото положение позволява намеса в разпределянето на ресурсите и е резултат на тази намеса.
Формално погледнато, стремежът към облага може да се тълкува като разход на стопанските деятели и да се приравнява на стремежа към печалба. В този смисъл превръщането на нечие обществено положение в доходоносен излишък над най-изгодните в дадена конюнктура алтернативни разходи е част от преразпределителния процес. Но в същото време този доход е разход за всички други стопански деятели и хората, които не разполагат с подобно обществено положение, т.е облагата преоформя влизането в и излизането от пазара и влияе върху цялата стопанска среда.
Когато се противопоставят на “производствената дейност”, стремежът към облага и “рентиерството” (в пейоративен смисъл) често се разглеждат като поведение, което увеличава благосъстоянието на един за сметка на благосъстоянието на някой друг, без да се създава продукт, който да увеличава благосъстоянието изобщо. Затова обществата и икономиките изобщо могат да се делят на две категории: основани на търсенето на печалба и основани на търсенето на облаги.
Неформална икономика
Погледнато от страна на правителството и макроикономиката, неформалната икономика е делът от БВП, който няма собствен цифров израз в официалните статистики. От страна на предприемача, това е сферата на стопанската свобода, избрана поради високите разходи за навлизане във формалността. Неформална е стопанска дейност, която по някакъв начин остава извън обсега на регулирането. Тя е начинът, по който обществото отговаря на икономическо регулиране и дава предимства на едни стопански деятели спрямо други. Така то също избира икономическата свобода. В много случаи неформалната икономика може да бъде истинската проява на пазара – там икономическата логика работи в чист вид, за разлика често от държавния сектор, който, особено в неразвити пазарни условия, е подчинен обикновено на политически приоритети.
В неформалния сектор стопанските деятели са обикновено дребни, динамични, не плащат данъци и са конкурентоспособни. Границите на тяхната свобода са те самите, размера на техния бизнес и възможностите му за развитие. Разгръщането на бизнеса ги прави видими и увеличава риска от поддържането на същия маниер на работа. Високите разходи за навлизане в бизнеса и воденето му “на светло” принуждават предприемачите, от една страна, да бъдат малки и невидими, а от друга – да насочват приходите от бизнеса си към крайно (понякога престижно) потребление. Затова икономики с развит неформален сектор са като цяло са неконкурентни и обикновено обедняващи, т.е. поддържат високи разходи по сделките и нерационални начини разместване и разпределение на ресурсите. Това обаче не се случва, ако без проблеми се премине в областта на формалното. Т.е. ако разходите (данъците) за това са ниски или се възприемат за допустими, ако срещу тях институтите на държавата предоставят предвидимост на условията за водене на бизнес и ако придобитото не бива отчуждавано.
Паралелен пазар
Паралелният пазар възниква в отговор на правителствени намеси, които довеждат до излишък в предлагането или търсенето на пазара на определен продукт или фактор на производството. Имайки предвид разделението на пазара на стопански фактори според основните им категории – капитал, предприемачество, труд и земя (естествени ресурси) – можем да си представим общата класификация на паралелните пазари.
Тези пазари не са задължително незаконни. Типичен дублиращ пазар възниква при управление на валутния курс, който надценява местната валута, като в резултат търсенето на чужда валута изтича в пазар на валута, който съществува успоредно с официалния. Друг пример е лицензирането и/или предоставянето на квоти. Контролът върху лихвения процент намалява потокът на пари към банките, но в същото време поражда повишено търсене на капитали срещу официална лихва. Възникващото неравновесие може да потисне кредитния пазар, като онези, които дават или вземат пари назаем, осъществят печалба в отговор на излишъка от търсене на официалния пазар. Ако вземем пример от областта на пазарите на работна сила, ще видим, че високите мандатирани осигуровки, покривани от работодателя, са стимул за неинституирана заетост, която в общи линии се приема добре и от онези, които предлагат работната си сила, стига да прибират част от осигуровките във вид на възнаграждение.
Фрагментиран пазар
Фрагментирани са пазарите, които са разделени на сегменти, в които участниците се сблъскват с различни цени на стоки, услуги и/или производствени фактори. Фрагментирането е резултат от взаимодействието между паралелните и официалните пазари. Излишъкът от търсене на официалния пазар се разпростира върху паралелния и се отразява в цената, формирана от него. Съществуват много естествени причини фрагментиращи пазарите на стоките и услугите; най-простата са транспортните разходи; друга причина са местните различия; по-сложните причини са липсата на посредничество; недоразвити информационни канали. Учебникарски пример на изкуствено причинено фрагментиране са т.нар. ценови тавани, които, определени под равновесната цена, пораждат хроничен недостиг.
Черен пазар
Казваме, че даден пазар е черен, когато той отговаря на един или няколко от следните критерии: a) той е незаконен или е продукт на незаконна дейност, т.е. даден вид предприемчивост е изрично забранена от закона; б) избягва данъчно облагане; в) не влиза в годишните национални баланси на доходите.
Най-важната характеристика на черния пазар е, че той е пазар, не толкова за незаконно облагодетелстване (“спекула”, “мошеничество” и пр.), колкото криминализиран, забранен. Етически обагрени определения само замъгляват същността. Това е важно не толкова за най-разпространените онагледявания на черния пазар (търговията с наркотици, оръжие, хора и телесни органи), колкото за икономики и общества, където всяка стопанска свобода е криминализируема по принцип. Отново най-eлементарният пример е ценовия таван под пазарните равнища: предлагащият нещо над тези равнища е де факто закононарушител. За общества с неясно определени (или негарантирани) права на собственост, или с централно планиране, преобладаващ държавен сектор или контрол върху цените, черният пазар е често единственият нормален пазар, област на (макар и рисково) осъществяване на стопанската свобода.
Корупция
Корупцията може да се разбира и като определени правила на играта, и като институция. Ако под “институция” подразбираме всички правила, регламентиращи разрешената икономическа дейност на индивидуалните или груповите субекти в икономическия процес, то корупцията е действие, насочено към нерегламентирана промяна на тези правила и налагане на нови, неформални. Подобно нарушение обикновено е плод на стремежа да се намалят очакваните разходи на дадена сделка или да се осъществи сделката, защото е изгодна. Колкото повече забрани има, толкова по-разпространена е корупцията. В общи линии тя вид рента и облага, превръщане на общественото положение в извор на облаги. Във време на реформи и трите съставки на горното определение (наличието на правилата, тяхната допустимост и легитимността им) стават условни. Старите правила в определен момент стават невалидни, а новите още не са легитимни. Установяването на нови зависи от обществената (и политическа) воля. Волята е посредникът, “средството на размяната”. Тук корупцията “смазва” сделката. Тук тя се превръща по-скоро в политическо заклинание, в повече или по-малко удобен инструмент за получаване и потвърждаване на нова легитимност. Въпросът е колко дълго продължава това състояние, как това се отразява на нетното благосъстояние, дали се учредяват нови правила, които заместват посредничеството на волята и дали обществото може да контролира осъществяването на тези правила. Когато то не може да контролира, хората избират поведението на т.нар. съзнателна неосведоменост: те знаят, че има корупция, но разходите им за контрол са безрезултатни (в действителност или по предположение) и затова си затварят очите. Когато този тип рента се преживява като алтернатива от значими групи хора, други правила, освен посредничеството на волята, не се учредяват. В такива случаи обикновено се стига до случай от т.нар. монументални стопански нещастия: сравнителните предимства на дадена икономика или стопански сектор не се осъществяват поради институционални пречки за дълги периоди от време, неподвластни на стопанските цикли.
Разходи по сделка
Това са разходите, необходими на едно стопанство, за да функционира; разходите са нужни, за да се превърне намерението (за размяна) в осъществен факт. Това включва както разходите за изпълнение на сделка, така и разходите за нейното осигуряване. В общ смисъл разходите по сделките са разходи, които възникват, когато хората разменят правата си на собственост срещу стопански активи и въвеждат в действие своите изключителни права да разполагат с тях. Тези разходи в частност включват: договарянето на сделката; изработването на вариантите за договор; комуникационни разходи; времето, отделено за неформални контакти; самите разходи за неформални контакти; всичките последващи разходи за дооправяне на допуснатите пропуски. Конкуренцията намалява разходите в крайна сметка.
Приема се, че колкото по-ниски са разходите по сделката, толкова по-ефективна е икономическата система. Хипотетична икономика с разходи по сделката равни на нула би била и най-ефективна. В действителност разходите по сделките са значителни и тъй като те могат да бъдат ограничени единствено чрез институционализиране на контактите, самото съществуване на институциите има и чисто икономическо значение. Политическите и стопанските институции, които осигуряват възможности за ниски разходи по сделки правят възможно съществуването на ефективен пазар на производствени фактори и стоки и способствуват за икономическия растеж. В момента обаче, в който разходите за поддръжка на самите институции нараснат достатъчно и станат сравними с разходите по сделките извън тях, появява се икономическа основа за тяхното дублиране и заобикаляне. Типичен пример би била една съдебна система, която не участва в осъществяването на договорите, поради което става по-рентабилно спорове да се решават извън нея.
