От Вероника Шулева – психолог
По Духовния път, по пътя в търсенeн нa своето Себе, в търсене на Бог и на истинския Живот, човек “опитва” много разочарования.
Разочарованието се явява едно стъпало (преход) в самия ход по Пътя на Живота. Много пъти, вървейки по този път, човек се затруднява да различи разочарованието, което извира от чувството на нецялост и празнота, от онова разочарование, което – макар и мимолетно – излиза на повърхността от едно състояние на вътрешна цялост (пълнота). Основната трудност обикновено произлиза от загнездилото се мнение, че чувството за пълнота се отнася до състояние на непрекъснато щастие – въпреки цялата онази субективност, която винаги придружава такова едно състояние.
И все пак става ясно, че чувството за цялост, единство, пълнота, за което всички мечтаят, касае състоянието на активно разграничаване, вследствие на което празнотата се намира винаги вътре в самата цялост, а цялостта – вътре в празнотата. Ако наблюдаваме изразяването на тази реалност в установената човешка действителност, това ни отвежда към нещо, което бихме могли да определим като чувство на разграничаване, диференциране. Във всяко едно нещо, което е вътрешно или външно в живота на човека, има нещо специфично, различаващо го в неговата същност. Всяко нещо се отнася към една цялостна картина, но едновременно с това и към една непълна картина. Дори и в момента, когато самият Бог се намира някъде там – пред нас като Знак за бъдеща Среща, Съединение или Сливане ние образуваме една цялостна картина, която нашият “субективен” ум разкрасява, допълва с различни свои липсващи възприятия. Така Бог – като един образ на “абсолютната действителност” – се намира там, където се намираме и ние, присъстващ във всяко едно чувство, усещане на цялост или празнота, повече или по-малко отдалечен, малко или много “видим”. Той присъства във всяко едно проявление на нашата чувственост и на нашите мисли, но едновременно с това отдалечен оттам, където нашето съзнание е безсилно да докосва и да прониква – независимо от причината. И така Бог съдържа едновременно Абсолюта и Относителността, Празнотата вътре в Цялостта, но и Цялостта вътре в Празнотата. В този смисъл може да стане малко по-разбран фактът за съществуване на разочарованието като стъпало от духовния възход на човека – и то точно затова, защото се проявява винаги като един ненарушим закон на това ниво на съществуване, а той е, че: след “кулминацията” (възхода) идва и “спадането”. И тук – чрез този момент – се определя степента на вътрешното посвещение и пробуждане на човека, и то ако използва изцяло и правилно тези “падания”, за да може “кулминационната” точка да се държи винаги най-високо.
В своето ежедневие човек може вече да различи безброй такива точки на “възход” и “спадане”. “Критичната” точка се намира там, където може да отведе разочарованието. За едни това е крайната, кулминационна точка на откъсване от “тежките окови” в Живота. А за други то не е нищо друго освен начална точка на едно ново прилепване – точката на започване на “свободното падане”, което чрез свободния избор на волята води към “материя и окови”.
В реалния живот повечето хора считат, че стигането до разочарование засяга най-вече индивидуалната слабост и несъвършенство. Разочарованието за такива хора е изтъкано, малко или много, от неуспехи и поражения. Те обаче не знаят, че могат да се “наслаждават” на самата “същност” на разочарованието – като на едно обкръжение от по-голямо и по-дълбоко Щастие. Много хора се разочароват, защото животът им не е такъв какъвто го желаят. Става въпрос за разочарование, което се базира на Желаенето и на Имането. Също като детето, мечтаещо за това: събуждайки се сутрин от своя сън, да се намери в една захарна къщичка, пълна със сладки неща и играчки; а реалността след събуждането да не означава скръб, недоволство, ревност или предявяване на претенции към целия този ден – въобще, че се е съмнало. Това е едно разочарование, което може да ни доведе до “свободното падане”.
Този, който “очаква”, винаги се разочарова; а онзи, който има желания, винаги “изпада в разочарование”. Това е така, защото желанието и очакването създават винаги празни пространства в Цялостта и Пълнотата, а празните пространства непрекъснато разширяват обема на Празнотата
Когато Разочарованието води до “свободно падане”, всичко подлежи на преразглежадане. Проблемът със “спадането” зависи винаги от начина и нивото на предходния момент на “изкачване”. Поради тази причина повечето хора не знаят, че тъкмо този “завоюван” връх би могъл да отключи една нова “бездна”, в която тяхното съзнание е призовано да направи още едно усилие, скок, за да се изкачи на повърхността.
Когато “върхът” става “бездна”, разочарованието приема един нов образ. И тук не става дума за причината или за самия продукт на “свободното падане”, а за един от “изначалните плодове” на Любовта, който винаги се появява на повърхността, когато съзнанието завоюва едно ново пространство. В рамките на един – малко или много – конкретен път, изпълнен с опитности и усилия, човешкото съзнание създава “смущения”, които разклащат старата “почва” и се създават онези пукнатини, които ще позволят малко по-късно “пейзажът” да се преобрази наново. И така: някои върхове потъват, а други се издигат над повърхността. Тук се намира една от най-съществените разлики в ежедневното поведение на човека. Повечето хора мислят, че едиствено във “върха” се съдържат продуктът и свидетелството на самата Любов, но реално – както “върхът”, така и “бездната” не са нищо друго, освен две противоположни “точки” на две едновременни реалности – тези на Цялостта и на Празнотата.
Самата Любов – съгласно своята природа – не може да бъде друга освен едновременно и поравно “абсолютна” и “относителна”. Разочарованието е “продукт” на Любовта и в този смисъл онзи, за когото Любовта представлява един “връх”, разочарованието за него не е нищо друго освен “нещото”, от което човек “опитва”, бидейки на този “връх”; “нещото”, което го подтиква да потърси друг нов “връх”, т.е. “нещото”, което преобразява “върха” в “бездна” и подканва човека към ново едно изследване и развитие.
Следователно, става ясно, че разочарованието е “сила”, която – съгласно поведението и схващанията, следвани от човек в неговия живот, се накланя или в посока нагоре, или в посока надолу. И тази сила се контролира или чрез прилепналата към материята воля, или чрез волята, служеща на Духа. Фактът, че повечето хора не знаят как да “използват” разочарованието, се потвърждава и от факта, че не знаят, че то се намира в самата същност на Любовта. Любовта е “нещото”, което повечето хора (малко или много) не познават, макар че са сигурни в обратното, а това вече е начин за превръщане на един “естествен” елемент, в “изкуствен”, защото в действителността няма по-сигурен начин да не научиш нещо, от този да мислиш, че вече го знаеш. Това обаче касае и въпроса: Зад кое ще се застане, кое може да се защитава – Любовта или Човека? И още… кой – кого ще иска да защитава по един такъв начин?.
Разочарованието, намиращо се в самата природа на Любовта, извира от дълбините на нашето Себе, за да може по-късно в него да се укрепи Проницателността. Все пак повечето хора се плашат и смятат, че чувството на разочарование показва по-скоро грешна посока, отколкото да е свидетелство за появата на подходящ момент, в който биха могли да се открият по-големите дълбочини на съществуванието.
Повечето хора се плашат от самата Любов, ако тя придобие един чужд и различен образ в сравнение с този, в който те вярват, желаят, пък и се надяват да имат. И така, повечето хора се самоограничават в клетката на едно “царство на Любовта”, където Слънцето трябва само да изгрява. За тях залезът на Слънцето се отнася само към “поражението” и не изразява нищо друго освен липса на сърдечна топлота, която присъства в Любовта на изгрева. За тях най-голямото разочарование е когато Слънцето залязва. Това в ежедневието може да се изживее и да се забележи по един много прост начин. Когато наближи часът на залеза и ако сте сред природата без да сте заети с нещо специално, как се чувствате? Радостни или меланхолични? Повечето от вас може би ще отговорят, че чувстват по-скоро меланхолия, отколкото радост. И защо? Какво е това, което ви създава такива усещания? Слънцето, което залязва ли?!
За вас този момент не е нищо друго освен свидетелство на Природата относно състоянието на нейната Любов. “Слънцето залязва” и разочарованието изгрява! Ще трябва все пак в един момент да поразсъждавате: Да, Слънцето залязва сега, защото изгрява някъде другаде! Т.е. там, където е видно, че Любовта напуска своята светлина, то същата тази Любов ни показва и цялата сила на своята светлина. И в този момент, а и във всеки друг момент, Любовта е способна да напусне своята светлина, но едновременно с това тя е готова в същия този момент да разпръсне още по-голяма светлина отколкото преди.
И така, разочарованието се превръща във “вдъхновението на Любовта”. Става дума за един процес на силна вътрешна дейност от страна на самата Любов, един призив на Любовта за по-голямо “изплуване” на съзнателността и едновременно с това по дълбоко ”потапяне” в собственото й пространство, но и не само в него……Денят и нощта в известен смисъл като израз на “абсолютните” състояния, не са в състояние да предизвикат в повечето хора чувство на разочарование. То започва да се появява, когато съзнанието и животът на човек започват да преминават през т.н.“междинно състояние”, което е по-малко “абсолютно” и следователно, то е “относително”. Това е моментът и състоянието на Преход, моментът, който не е нито ден, нито нощ; моментът в който е видно, че денят ще отстъпи мястото си на нощта или обратно…
Това “междинно състояние” действително се отнася до т.н. Преход. Става дума за едно “придвижване” на Любовта”. И още – става дума за един по-специален “момент”, в който човек изживява едновременно и Пълнотата и Празнотата, незнаейки къде в крайна сметка ще намери “новото си място”. Това прилича на кризисния момент в една любовна идилия, където “любовникът” не знае дали ще бъде изхвърлен от съпругата или от предишната любима; дали ще бъде предаден или предател и т.н…Става дума за “криза” в човека относно самата Любов: Докъде ли би могла да стигне? Докъде ли може да помогне? Докога ли би могла да чака, оставайки винаги това, което е, да бъде винаги себе си?
Наистина, много е трудно в този свят “да бъдеш себе си” и няма по-голямо доказателство за това от факта, че всички хора търсят точно това – да намерят себе си. В крайна сметка, кой и какво ги води по един или друг начин към това търсене ако не Любовта? Същото се потвърждава и от факта, че самата Любов започва земния си път с едно специално призвание към всеки: Преоткрий себе си – твоето истинско Аз! Това е “загубеният знак”: Змията с жезълът (символът в медицината – да намериш или да погубиш себе си), който e една поредица от вдъхновения.… Погледни разочарованието в цялото му величие! Именно оттук Любовта започва своя земен път!
Разочарованието не се появява просто ей така, изведнъж, някъде и някога в живота на човека. На това ниво то е забулено от самата природа на Живота в това измерение. Това означава, че истинската роля на Живота в този свят, реално представлява едно предизвикателство за намиране на най-подходящото “боравене” точно с това разочарование, постигайки така правилния баланс към всички ”въздействия“ на това ниво.
От една страна човек признава, че намирането на себе си е първото нещо, което трябва да търси, но от друга той приема относително лесно, че средството за това търсене е всяко друго нещо, но не и неговото Себе. И така – в началото това, което не е истинското Себе, се приема като такова, до един определен момент, в който “Отнемащата и преобразяваща сила” ще покаже това, което е истинското Себе. Следването на пътя от едно “натрупване” към друго “натрупване”, чрез “изпразване”, е следване на “пътя на Любовта”. И това е така, защото се отнася до цяла една поредица от възможности, способности, чувства, мисли и т.н… Всяко едно стъпало обема едновременно процеса на изпразване и задържане, до самия момент на Изпразване и Задържане.
Ако можем да определим чувството на разочарование като Изпразване, то неговата противоположност бихме определили като Задържане. И двете фази са винаги във връзка с това – къде точно се поставят тези точки по личностната(индивидуална) еволюционна стълбица. Това, на което трябва да се обърне най-голямо внимание в дадения конкретен момент, е именно факта за присъствие на “чувство на разочарование”.
Много хора, признавайки наличието на разочарование, не са в състояние да филтрират правилно своите чувства и да използват разумните си способности да направляват своята личност към правилната или поне към по-правилната посока. Така усещанията им се състоят от една смесица на отрицателни чувства, заради които и чрез които те се объркват и губят силите си по пътя на своя живот. Така че полезно е човек да се опитва да разбере какво е това, което усеща и какъв е неговият произход.
Ако човек се намира в рамките на онова свое “натрупване”, което не е неговото Себе, то всичко, което ще усеща, ще засяга онези чувства, намиращи се само в тази “сфера на съществуване”. Като следствие от това той се задължава непрекъснато да поставя пред себе си въпроса: “Полезни ли са за мен или не? Да ги задържам ли в себе си като нещо, което усещам, че ще ми е от полза, или пък да ги отблъсна като нещо, което не желая за себе си?” Това чувството на разочарование трябва да се “контролира” и постепенно да се “преработва”, за да може да остане само необходимото, което би могло да помогне на процеса на преход, за който вече стана дума, а не на “свободното падане.” Ако човек продължава все да приема и поставя каквото му попадне към “натрупването”, което не е неговото Себе, тогава “празнотата” ще се затрудни да следва своята положителна природа и така “натрупването”, което е неговото истинско Себе, не ще се появи никога.
Така човек ще придобие едно ново чувство на разочарование, отнасящо се към едно действително “ново” състояние; състояние, в което всичко или почти всичко ще е още по-объркано отколкото преди. Усещането за разочарование, което ще се появи тогава, ще обхваща една по-голяма гама от отрицателни и объркани чувства, които ще се възприемат като истински, основаващи се на една предполагаема тяхна действителност.
Човек трябва да избере. Разочарованието е едно Съглашение, в което Любовта трябва да избира “правилната посока”.
